Utente:Bukkia/sandbox IV

Da Wikipedia, l'enciclopedia libera.
Vai alla navigazione Vai alla ricerca
Mappa dalla Bulgaria durante il secondo conflitto mondiale

La storia della Bulgaria durante la seconda guerra mondiale include un periodo iniziale di neutralità, dallo scoppio della guerra fino al 1 marzo 1941, un secondo periodo di alleanza con le potenze dell'Asse fino al 9 settembre 1944 ed un ultimo periodo di allineamento con gli Alleati fino alla fine della guerra. Fino agli anni '90 del XX secolo la storia della partecipazione della Bulgaria dalla parte dell'Asse è stata spesso trascurata, mentre la partecipazione della parte degli Alleati è stata denominata, in modo simile alla denominazione sovietica, Guerra patriottica (Отечествена война, Otečestvena vojna).

Situazione prima della guerra[modifica | modifica wikitesto]

La firma del sistema di trattati di pace di Versailles nel 1919, che determinò la fine della prima guerra mondiale facendo ricadere l'intera responsabilità sui paesi sconfitti, gettò le basi del processo che portò alla seconda guerra mondiale. Impoveriti territorialmente ed economicamente, umiliati a livello nazionale e privati di gran parte del proprio esercito, i paesi sconfitti divennero fonte di un inevitabile revanscismo. Il concetto di revisione dei trattati di pace fu guidato dalla Germania, specialmente dopo la presa del potere di Adolf Hitler nel 1933. La Germania iniziò a rigettare una dopo l'altra le clausole restrittive del trattato di Versailles. Delusa dai risultati dei trattati di pace anche l'Italia diede inizio ad una politica espansionista e occupò l'Etiopia. I politici del tempo si resero conto che lo scoppio di un'ulteriore conflitto era solo questione di tempo. Le richieste dei paesi nazi-fascisti non furono affrontate con decisione da parte della Gran Bretagna e della Francia. Per quanto riguardava l'Unione Sovietica, anche il governo di Mosca non si rassegnò mai alla perdita dei propri territori dopo la prima guerra mondiale e si muoveva verso una revisione dei trattati. In questa situazione complessa non rimaneva nessuna alternativa per la Bulgaria se non sostenere la propria neutralità e ed il proprio non allineamento. All'inizio degli anni '30 la posizione di neutralità cominciò a dare i primi frutti con la rimozione dell'obbligo del pagamento dei debiti di guerra. Dopo l'assenso al riarmo della Germania, non tardò neanche una svolta in tal senso in Bulgaria. Il 31 luglio 1938 la Bulgaria firmò con i paesi dell'Intesa balcanica l'accordo di Salonicco, con il quale furono rimosse le clausole restrittive in campo militare per il paese balcanico. Con questo accordo la Bulgaria rigettò le clausole più pesanti del trattato di Neuilly, senza interrompere la propria neutralità e senza intraprendere ulteriori impegni. Da quel momento in poi la politica estera della Bulgaria fu subordinata al desiderio del raggiungimento di una revisione pacifica.

Il periodo di neutralità[modifica | modifica wikitesto]

Nel 1938 avvennero fatti decisivi per la precaria pace europea. Il 30 settembre venne siglato l'accordo di Monaco, con il quale sotto pressione tedesca la Gran Bretagna, la Francia e l'Italia si accordarono per concedere alla Germania la regione cecoslovacca dei Sudeti, nella quale viveva una popolazione a maggioranza germanofona. Ciò incoraggiò l'idea, che l'ondata di revisionismo pacifico potesse arrivare anche nella penisola balcanica. Questo atto fu il primo a modificare lo status quo territoriale europeo dopo il 1919. La zar Boris III di Bulgaria ebbe un ruolo diretto nelle trattative, svolgendo il ruolo di corriere diplomatico tra i governi di Londra e Berlino. La sua partecipazione alla preparazione dell'accordo dimostrò che la diplomazia bulgara aveva intenzione di continuare a cercare una revisione pacifica del trattato di Neuilly.

Trattato di Craiova[modifica | modifica wikitesto]

Dopo la conferenza di Monaco il governo bulgaro si preparò alla realizzazione pratica dei propri obiettivi, la restituzione dei territori, appartenuti alla Bulgaria fino al trattato di Bucarest (1913). Fu delineata più realisticamente la richiesta di correggere il confine in Dobrugia meridionale, dato che anche l'Unione Sovietica aveva intenzione di mettere la Romania sotto una pressione revisionistica. Nella primavera del 1939 il primo ministro bulgaro Georgi Kjoseivanov emise e diffuse tra i diplomatici bulgari la direttiva segreta numero 19, nella quale elencava le richieste bulgare: la Dobrugia meridionale, fino ai confini stabiliti dal congresso di Berlino; la Tracia meridionale, nei confini stabiliti dal trattato di Bucarest del 1913 ed eventualmente le zone cedute alla Jugoslavia con il trattato di Neuilly. L'obiettivo di Georgi Kjoseivanov era di neutralizzare la Turchia e la Jugoslavia e per questo motivo fece pressione sull'Intesa balcanica sull'asse Atene-Bucarest. Il 23 agosto 1939 l'Unione Sovietica e la Germania nazista siglarono il patto Molotov-Ribbentrop, che viene considerato uno degli avvenimenti più importanti che hanno in seguito condotto alla seconda guerra mondiale. Le due potenze si divisero l'area dell'Europa orientale e diede campo libero alla Germania per invadere la Polonia il 1 settembre 1939, atto che segnò l'inizio formale della seconda guerra mondiale. Tra i diplomatici bulgari divenne chiaro che il paese avrebbe potuto continuare la propria politica di neutralità solamente se le azioni militari fossero rimaste distanti dai confini bulgari. Nella primavera del 1940 le truppe naziste schiacciarono i propri avversari in Europa occidentale e di conseguenza ritornarono in primo piano i mutamenti in Europa sud-orientale. Approfittando del fatto che la Germania fosse impegnata ad occidente, in conformità con gli accordi tra i due paesi, il 28 luglio del 1940 le truppe sovietiche iniziarono l'invasione della Bessarabia e della Bucovina. Per la Bulgaria si delineò quindi il momento ideale per esercitare la propria pressione su Bucarest per ottere la restituzione della Dobrugia meridionale. Destreggiandosi tra Mosca e Berlino, il governo di Sofia riuscì ad ottenere l'assenso della diplomazia rumena per arrivare ad un accordo. Il 7 settembre 1940 nella città rumena di Craiova venne siglato il trattato di Craiova tra Bulgaria e Romania, secondo il quale la Dobrugia meridionale fu restituita alla Bulgaria. In questo modo la politica di revisione pacifica cominciò a dare i suoi primi risultati.

Pressione per l'entrata in guerra[modifica | modifica wikitesto]

Il 27 settembre 1940 fu firmato a Berlino il patto Tripartito tra la Germania Nazista, il Regno d'Italia e l'Impero giapponese. Il patto formalizzò la collaborazione dei tre paesi sul piano militare e la divisione del mondo in tre sfere d'influenza: l'Europa, l'Africa ed il Medio Oriente sarebbero ricadute sotto l'influenza tedesca e italiana, mentre l'Asia orientale e la zona dell'Oceano Pacifico sarebbero andati al Giappone. Il patto conteneva una sorta di avvertimento nei confronti degli Stati Uniti, affinché rimanessero neutrali, per non essere costretti a combattere su due fronti. In seguito al patto ebbe inizio una massiccia pressione da parte di Germania ed Italia nei confronti della Bulgaria affinché si unisse al patto Tripartito. Il 16 ottobre 1940 il ministro degli esteri tedesco Ribbentrop chiese al governo di Sofia di definire la politica bulgara nei confronti delle potenze del Patto nell'arco di due giorni. Nello stesso giorno a Roma Benito Mussolini dichiarò al console bulgaro, che l'Italia si aspettava che la Bulgaria sostenesse il futuro attacco italiano contro la Grecia. A Sofia divenne chiaro che non c'era sostanziale accordo tra Germania ed Italia, che che consentiva la possibilità di respingere entrambe le proposte. Due giorni prima l'inizio della pressione italo-tedesca, il governo di Sofia fu avvisato dal re inglese Giorgio VI, che se la Bulgaria si fosse affiancata ai nemici dell'impero britannico, allora sarebbe diventata teatro di operazioni belliche. Anche gli Stati Uniti si unirono alla pressione diplomatica nei confronti della Bulgaria. Dopo l'amara lezione delle precedenti esperienze belliche appariva chiaro che al paese rimaneva un unico modo possibile di agire - temporeggiare e rimandare il momento di impegnarsi militarmente nella guerra fino a che fosse stato possibile. Anche l'Unione Sovietica prese parte attivamente alla pressione nei confronti della Bulgaria, cercando di acquisire diritti esclusivi nella parte orientale dei Balcani. Il 12 e 13 novembre il ministro degli esteri sovietico, Vjačeslav Molotov si recò in visita a Berlino per ottenere un accordo con Hitler affinché l'Unione sovietica potesse concedere alla Bulgaria garanzie simili a quelle che la Germania concedeva alla Romania. Il problema era la concessione di aprire basi sovietiche nei porti e negli areoporti bulgari. Hitler rifiutò questa proposta, ma Molotov tentò comunque di raggiungere il suo obiettivo con una démarche diretta a Sofia. A Sofia arrivò il segretario generale del ministero degli esteri sovietico Arkadij Sobolev, il quale propose di concludere un patto di mutua assistenza e per riconoscere gli interessi di entrambi i paesi nel bacino del Mar Nero. La proposta di Sobolev e la sua missione diplomatica nel paese balcanico furono accompagate da una rumorosa campagna del partito comunista bulgaro, che raccolse delle sottoscrizioni a sostegno della proposta sovietica. Tuttavia il governo temeva di far entrare in guerra il paese troppo precocemente e rifiutò l'accordo. Per questo motivo i primi tentativi di far entrare in guerra la Bulgaria a fianco delle potenze belligeranti si conclusero senza risultati.

La Bulgaria nel Patto Tripartito[modifica | modifica wikitesto]

Alla fine del 1940 l'Unione Nazionale Agraria Bulgara "Pladne", con a capo Georgi Mihov Dimitrov proposo al Partito dei Lavoratori bulgaro di dare inizio ad una resistenza armata contro il potere costituito. Lo scopo era quello di ripristinare la democrazia e di impedire l'eventuale entrata in guerra a fianco della Germania nazista. Il comitato centrale del Partito dei lavoratori rifiutò la proposta, probabilmente a causa della situazione di distensione fra il Comintern e la Germania a seguito del Patto Molotov-Ribbentrop. Nel gennaio 1941 l'Unione Agraria organizzò una rivolta contro l'entrata prevista della Bulgaria nel patto tripartito. Скоро след това Г. М. Димитров и заместниците му започват подготовка за преврат, съвместно с британските тайни служби. През февруари 1941 г. заговорът е разкрит. Като цяло в началото на 1941 година обстановката на полуострова се променя. В Пакта се включват Румъния и Унгария. След началото на Итало-гръцката война Гърция месеци наред оказва упорита съпротива на италианските дивизии в Албания. Това може да доведе до дебаркирането на значително по-големи английски части в Гърция и откриването на нов европейски фронт. Явно е, че с настъпването на пролетта, германските войски ще трябва да преминат на юг и да свършат работата на не много надеждния си съюзник. Естествен път за това е България, което налага включването на страната в Тристранния пакт. В пореден опит за печелене на време управляващите в София настояват в него едновременно да влезе и Югославия. Основният им мотив е, че на границата с България гърците са изградили укрепената линия "Метаксас", докато границата между Гърция и Югославия не е укрепена и оттам нападението ще бъде по-лесно. Едва след като в Белград потвърждават готовността си да се включат в Пакта и изхождайки от факта, че в Румъния е разположена германска армия, която няма дълго да чака България за коридор към Гърция, правителството решава да влезе в Пакта. На 1 март 1941 година във Виена министър-председателят Богдан Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт, като на България се обещава излаз на Бяло море от устието на р. Струма до устието на р. Марица. На този етап териториите на Егейска Македония западно от р. Струма, вкл. и Солун Хитлер обещава за излаз на Бяло море на Югославия. Същия ден войските на Вермахта започват да навлизат в страната и да се дислоцират по южната граница. Веднага след този акт английските и американските дипломати напускат страната. На 25 март 1941 г. и Кралство Югославия подписва във Виена договор за присъединяване към Тристранния пакт и така застава на страната на Оста Рим-Берлин. Два дни по-късно, на 27 март 1941 г. в Белград избухват безредици организирани от група про-съюзнически настроени офицери и политици, свързани с британските тайни служби, които извършват държавен преврат. По този начин държавата фактически излиза от Тройния съюз.
На 2 март 1941 г. Народното събрание е свикано на извънредна сесия. Откривайки я председателят на НС Логофетов в своята реч подчертава значението на немско-руският съюзен договор по силата на който съюз СССР присъединява Прибалтика, на 21.07.1940 г. завзема част от Финландия, съвестката армия подпомага немската офанзива в Полша и дори прави общ парад в Брест на 22.09.1939 г., за включването на България в пакта: "Ние българите формално и фактически се разбрахме с нашите сърдечни приятели германците и италианците и техният съюзник Япония, без да нарушаваме традиционното си искрено приятелство с Руският народ, приятел на силите на Оста.", министър-председателя Филов в декларацията на правителството подчертавайки, че България фактически се присъединява към съществувалия тогава германо-съветски съюз заявява: "Ние смятаме, че пактът който подписахме не нарушава договорите, които имаме със съседите и че ще продължим нашата политика на традиционно приятелство със Съветския съюз." [1]

Entrata in guerra[modifica | modifica wikitesto]

Occupazione bulgara in Grecia (giallo)

При тези условия Германия започва война на 6 април, едновременно срещу Гърция и Югославия, подкрепена от Италия и Унгария, но без да си осигури военното участие България. Въпреки няколкото югославски бомбардировки София не реагира. Тя за пореден път избягва пряк военен сблъсък с мотива, че ще пази югоизточния фланг на атаката, където е концентрирана армията на неутралната Турция. След последвалия блицкриг резултатът е крах за Югославия и разгром на Гърция. Още преди 17 април, денят когато Югославия капитулира, българското правителство започва интензивни преговори с Германия и Италия за контрол над части от територията ѝ. Междуременно Италия предявява претенции към голяма част от Западна Македония, след като е окупирала още през 1938 г. Албания. Веднага след навлизането си през април в западните части на Гърция и Югославия Мусолини декларира, че ще присъедини към Албания всички територии там, в които живеят албанци. От друга страна Иван Михайлов е тясно свързан с немското и особено италианското разузнаване, а неговата идея за създаване на самостоятелна македонска държава вече е обсъждана в Берлин и Рим. България също е реагирала с иницииране създаването на Български акционни комитети във Вардарска Македония, които се опитват да вземат контрола над местната администрация, подготвяйки основата за българска инвазия. В резултат на 18 април е постигнато политическо споразумение България да поеме контрола върху Поморавието и територията на Вардарска Македония до река Вардар, макар Цар Борис III да настоява да получи по "историко-емоционални причини" и части западно от тази зона (Охрид). Договорения преди това излаз на Бяло море от устието на р. Струма до устието на р. Марица като цяло се запазва. Отклонено е искането на България за Централна и Западна Егейска Македония. Все пак българите там създават по-късно своя автономистка организация - Охрана.

Annessione delle terre occupate[modifica | modifica wikitesto]

Навлизане на българските войски във Вардарска Македония през април 1941 г.

Така на 19 април, наречен Български Великден,[2] българските войски навлизат в Югославия, а на 20 април в Гърция и то без да се налага да води активни бойни действия. По този начин българското правителство, съгласувано с Германия и Италия, изпраща войскови подразделения в редица територии населени с българи. Българската армия е посрещната на повечето места като освободителка, цар Борис III е обявен за “цар-обединител”, а правителството повдига неимоверно своя престиж.

Малко по-късно, след допълнителни преговори, Охрид също е предаден на България от италианците на 24 май 1941 г. В резултат под българска администрация попадат по-големия дял от Вардарска Македония, източния дял на Егейска Македония, Западна Тракия, Западните покрайнини и Поморавието при западна граница със Сърбия по Санстефанския мирен договор. Съгласно т. нар. спогодба „Доктор Клодиус”, България поема временен ангажимент да замени германските войски на територията на Македония, Моравско и Западна Тракия, като създаде администрация на тези райони и запази различни германски икономически интереси там. Българската армия има само охранителни функции в новоосвободените земи. Те са дадени "под временно българско управление". Окончателното прокарване на границите е оставено за след войната.

За въздигането на новоосвободените земи България увеличава бюджета си от [3] 8,46 милиарда лева в 1940 г. на 14,39 милиарда в 1942 г. (1,7 пъти) и на колосалните 27,58 милиарда в 1943 г. (3,3 пъти) при относително еднакъв курс към долара през 1941-44 г.[4] С тези десетки милиарди на българският народ се преобразяват изостаналите под чуждо управление области - построяват се нови училища, болници, гари, пристанища, ж.п. линии, граждански и промишлени обекти, отводняват се блата, прокарват се пътища, изграждат канали за напояване на Сярското поле, корабостроителници в Кавала и на о. Тасос, благоустрояват се селищата, залесяват се голите баири оставени от чуждото управление[5].

Политиката по отношение на местното гръцко население обаче е коренно противоположна и цели пълното експулсиране на гърците от региона.[6] Българската държава налага политика на българизация над местното не-българско население, затваряйки гръцки училища, забранявайки изучаването на гръцки език и дори изтриване на гръцки надписи по гробовете.[7] Гръцките кметове, учители и други официални лица са депортирани или убити.[8] Българската власт конфискува всичката собственост на гръцкото население и я прехвърля на българското.[7] В резултат на действията на българите, гръцки партизани и цивилни организират Драмското въстание в края на септември 1941. Въстанието е потушено, като 3000 въстаници (от които 1000 невъоръжени) са убити, а в следващите седмици българската армия убива 15 000 гърци, като в някои области са разстреляни цели села.[7] Българската окупация е най-смъртоносна за гръцкото население — българската армия избива общо 40 000 гърци, докато Германия екзекутира 21 000, а Италия — 9000.[9]

Освен в пряко присъединените към България райони на Пиротско и Вранско, германците изискват от България да дислоцира войски във вътрешността на Сърбия. Причината е да се освободят балканските сили на Вермахта, за да се хвърлят на Източния фронт, а функциите им за борба с четниците и партизаните да се поемат от България. Така през януари 1942 г. българските войски проникват дълбоко в сръбска територия, вкл. и в Шумадия. Окупационното пространство включва: северно от Голак планина, източно от река Ибър, гр. Кралево и Крагуевац, южно от гр. Лапово, западно от българската граница. След излизането на Италия от войната през лятото на 1943 г., български части заемат и централните части на Егейска Македония със Солунско (без самия град) и Халкидическия полуостров.

Усложняване на вътрешната и международната обстановка[modifica | modifica wikitesto]

След като укрепва позициите си на Балканите, Хитлер започва поредната си военна кампания – срещу СССР. На 22 юни 1941 година войските на Вермахта преминават границите на СССР. Два дни след германското нахлуване Англия и Съединените щати обявяват, че ще подкрепят Русия. Така на 13 декември 1941 г. българският парламент под натиска на Оста приема декларация за обявяване на война на САЩ и Великобритания. Царство България обаче не обявява война на СССР и запазва пълни дипломатически отношения с него. Символичната война обявена на Западните съюзници, впоследствие е повод за англо-американските бомбардировки не само над военни, но и над цивилни обекти в Дупница,София, Скопие, Стара Загора, Казанлък, Враца, Горна Оряховица и други български градове, които българската авиация брани с различен успех.

Веднага след започването на военните действия на Източния фронт, българските комунисти направлявани от Коминтерна започват курс на въоръжена борба. Решението за това е взето на 24 юни 1941 година. За разлика от окупираните страни, където партизанското движение е насочено срещу окупатор, в България то е насочено срещу собственото правителство, което дава отражение върху размаха и целите на движението. Правителството има силна обществена подкрепа в този момент, тъй като успява да запази страната от военен разгром, не изпраща български войски по фронтовете и присъединява към България почти всички територии, населени с българи. Така че правителството няма големи затруднения с ограничаване и противодействие на съпротивата, особено в началния период от разгръщането ѝ. На нелегалното движение се нанасят удари, след като се разкриват конспиративните центрове, а ръководителите на съпротивата се арестуват и осъждат на смърт и дългогодишни срокове затвор. Комунистите си дават сметка, че сами няма да могат да се справят с властта и започват да търсят единодействие с други опозиционни групи.

Като основен опозиционен поток се очертава т.нар. Легална опозиция, която включва остатъците от традиционните политически партии, стоящи на принципите, осветени от Търновската конституция. Сред тях са БЗНС “Врабча 1”, Демократическата партия на Никола Мушанов, бившите сговористи, събрани около Атанас Буров и част от социалдемократите. Те не признават въоръжената форма на съпротива и затова отказват да се включват в комбинации с комунистите. Тези партии са обвързани с традиционните ценности на конституционализма и западната демокрация, затова те смятат, че спасението на страната е в установяването на тесни връзки със САЩ и Англия. Друга алтернатива на опозицията е Политическият кръг “Звено” , части от Социал-демократическата и Радикалдемократическата партии и БЗНС “Пладне”. Със своите радикални и авторитарни възгледи те са склонни към евентуално сътрудничество с комунистите.

Извънредно законодателство[modifica | modifica wikitesto]

Включването на България във войната променя рязко вътрешнополитическата обстановка. Засилва се изпълнителната власт. Още през април 1940 година е гласуван Закон за гражданската мобилизация, с който правителството поема прякото ръководство на по-голямата част от стопанския сектор в страната. Засилват се мерките против свободата на словото и печата, ограничават се правата на кореспонденция, сдружавания и събрания. На 21 януари 1941 година влиза в сила Законът за защита на нацията (ЗЗН). Той копира голяма част от германското законодателство по отношение на евреите, които загубват своите граждански и политически права. Забраняват се смесените бракове, отнемат се голяма част от еврейските имоти, предвижда се концентриране на еврейското население в отделни населени места. На базата на ЗЗН през август 1942 година се създава Комисарство по еврейските въпроси начело с убедения привърженик на хитлеристките възгледи Александър Белев. Опасността за българските евреи надвисва в края на 1942 година, когато Германия започва да оказва натиск върху българското правителство за “окончателно решение на еврейския въпрос” в рамките на Европа. На 12 февруари 1943 година на Министерският съвет е наложена спогодба за изселването на 20 000 български евреи в Германия. Правителството е принудено да приеме това, но само за евреи от “новите” земи, които немците настояват, че нямат статут на български граждани. През март 1943 година са депортирани 11 480 евреи от Тракия, Македония и Пиротско. Това поставя началото на масови протести на българите, подкрепени практически от всички обществени фактори - православната църква, цар Борис III, десни парламентаристи, прокомунистически сили. В резултат правителството не допуска други депортации и всичките евреи в предвоенните граници са спасени.

За разлика от острата реакция на българското общество срещу антиевреиските заплахи, по-скоро с одобрение се посреща решението на правителството в 1942 г. с което са разтурени и забранени към 20 тайни и небългарски структури - масонските ложи, ротарианците, ционистките организации, пен-клуб и т.н.[10] Тези структури са поставени извън закона отново след края на войната.

Допълнително усложняване на вътрешната и международната обстановка[modifica | modifica wikitesto]

Междувременно все повече се засилва борбата на комунистите против правителството. На 17 юни 1942 година радиостанция “Христо Ботев” излъчва програмата на Отечествения фронт (ОФ). Това е предложение на комунистите за създаване на широк обществен фронт против правителството. В тази програма се настоява България да не участва пряко във военните действия, да се отзоват българските войски от съседните държави, да се скъса съюза с Оста и страната да се присъедини към антихитлеристката коалиция. В областта на вътрешната политика се обещава възстановяване на Търновската конституция и предвидените от нея права и свободи. Тъй като инициативата произхожда от комунистите, останалата част от опозицията отхвърля тяхното предложение. През февруари 1943 година, след като съветската армия разбива войските на Вермахта при Сталинград, започва постепенно прелом в хода на военните действия. Това усложнява положението на България като германски съюзник. Кризата се задълбочава от смъртта на цар Борис III през август 1943 г., който е най-авторитетната, консолидираща фигура в българския политически живот. Тъй като престолонаследникът Симеон II е малолетен, се избира регентство в състав Богдан Филов, генерал Никола Михов и принц Кирил, брат на починалия цар, с което се нарушава конституцията, тъй като роднини на монарха нямат право да бъдат регенти. За министър-председател регентите посочват дотогавашния финансов министър Добри Божилов. Новото правителство е притиснато от активизираната дейност на въоръжената опозиция. Още от началото на 1943 година комунистите започват да създават своя военна организация, която централизира партизанското движение. В отговор правителството създава жандармерия за борба с партизаните, която нерядко прибягва до разстрели. Така конфликтът между партизани и правителство все повече се задълбочава, вместо да затихне. През пролетта на 1944 г. правителството решава да ликвидира партизанското движение. Мобилизирани са около 100 000 войници, полицаи и жандармеристи в масови акции срещу партизаните. Резултатът обаче е далеч от желания — с наближаването на Червената армия към България повече хора се присъединяват към партизанските формирования. Едновременно с вътрешните проблеми, все повече се засилва натискът от Москва. На 18 май 1944 година съветското правителство връчва остра нота на България с искането България незабавно да скъса съюза с Германия. Още същия ден кабинетът на Добри Божилов подава оставка, за да не даде категоричен отговор. Образуваното на 1 юни 1944 година правителство на Иван Багрянов има за задача да намери изход от задълбочаващата се криза.

България на страната на Съюзниците[modifica | modifica wikitesto]

Политическа и военна криза[modifica | modifica wikitesto]

На 26 август 1944, под заплахата от настъпващата в Румъния Червена армия правителството на Иван Багрянов обявява неутралитет на България във войната между Германия и Съветския съюз.[11] То се разпорежда германските войски да напуснат страната, а отказващите да бъдат разоръжени.[12] Същевременно, правителството започва в Египет сепаративни преговори за мир с Англия и САЩ, но те пропадат. Междувременно на 12 август парламентарната опозиция и Отечествения фронт излизат с обща декларация за създаване на “ново конституционно правителство”. След натиск от страна на Москва и директива на Георги Димитров Отечественият фронт се отказва от подписа си под декларацията. Оставена без подкрепата на ОФ, парламентарната опозиция съставя на 2 септември 1944 година ново правителство, което прави последен опит да предотврати обявяването на война от Съветския съюз на България. За няколкото дни то прекъсва дипломатическите отношения с Германия, иска официално примирие от САЩ и Великобритания и започва изтеглянето на българските войски от териториите анексирани от Югославия и Гърция. През този период след консултации в София Иван Михайлов пристига в Скопие с намерение да провъзгласи създаването на Независима република Македония, но разбирайки, че съдбата ѝ отново е предрешена, той се отказва. Независимо от тези обстоятелства на 5 септември Съветския съюз обявява война на Царство България. Въпреки това, правителството на Константин Муравиев обявява война на Нацистка Германия на 8 септември 1944 г., като същия ден войските на СССР навлизат в страната. Муравиев е свален на следващия ден в Деветосептемврийския преврат.

Така на практика, военните действия започват след идването на власт на правителството на Отечествения фронт. То е ръководено от Кимон Георгиев („Звено“) и незабавно подписва примирие със Съветския съюз, като се включва във войната срещу Германия. Създадената през есента на 1944 г. обстановка на Балканите е благоприятна за реализирането на външнополитическата програма на югославските политици да възстановят довоенните граници на Югославия. Като бивш съюзник на Третия райх българската държава попада в тежка международна изолация. За изход от създалата се ситуация тя не може да разчита на подкрепата на Румъния, чието положение е сходно с това на България. Отношението на Турция е открито неприязнено, а колкото до Гърция - страната е на прага на гражданска война. При това положение като най-стабилен партньор на правителството на ОФ на Балканите се явява аналогичният Национален комитет за освобождение на Югославия (НКОЮ). Първият проблем, който се изправя между управниците на “бъдеща Югославия” и България, е отказа от военното сътрудничество с доскорошните “окупаторски войски”. В плановете на Съветското върховно главно командване се залага използването на свежите български войски в бойните операции на тази територия, тъй като е ясно, че югославските партизани не могат да разчитат на успех. В резултат на 5 октомври 1944 г. в Крайова се сключва спогодба за военно сътрудничество между България и представители на съпротивата от окупирана Югославия. Постигнато е съгласие до края на войната да не се повдига въпроса за Западните покрайнини, както и този за Пиринския край. На 6 октомври Сталин съобщава на Георги Димитров, че българските войски трябва да бъдат изведени окончателно от Беломорието. Това е едно от условията на Великобритания в определянето зоните на влияние на Балканите, което Съветският съюз приема, за да получи политическия контрол върху Румъния и България. На 28 октомври е подписано Московското примирие. С него България официално преминава на страната на Съюзниците.

Operazioni militari contro il Terzo Reich[modifica | modifica wikitesto]

Monumento ai caduti nella guerra contro la germania nel villaggio di Očuša

Самото участие на България във войната срещу Германия преминава през две фази. Първата фаза обхваща времето от септември до края на ноември 1944 година. Българските войски действат на територията на Македония, Южна Сърбия, Косово и Метохия. В първата фаза България участва с 455 000 войници, разделени в три армии. В първите няколко дни след 9 септември 1944 г., български войски, съвместно с партизански и съветски части, отблъскват настъпващите по направленията Кула-Видин и Кюстендил-София германски войски. На 18 септември 1944 г. българската армия преминава в оперативно подчинение на командващия III Украински фронт маршал Фьодор Толбухин. Мобилизирането на българската армия (преименувана на Българска народна армия) започва на 18 септември и приключва в края на същия месец. Пред българската армия, като част от силите на съветския III Украински фронт, се поставя задачата да осигури левия фланг на Червената армия, да разгроми противниковите сили в Сърбия и Вардарска Македония и да прекъсне пътя за отстъпление на Група "Е" от германските армии от Гърция по долините на реките Морава, Вардар и Ибър. Военната група възлиза на 10 дивизии, 8 бригади и други войскови сили. От 8 до 14 октомври 1944 г. българските войски провеждат настъпателната Нишка операция - разгромена е елитната VII СС дивизия и е овладян Ниш. От 8 октомври до 19 ноември се провежда Страцинско-Кумановската операция - овладени са Страцин, Куманово, Скопие. По същото време се води и Брегалнишко–Струмишката операция, в резултат на която частите на Вермахта са изтласкани от Царево село, Кочани, Щип, Струмица, Велес и други селища. От 21 октомври до 30 ноември се провежда Косовската операция, при която са овладени градовете Подуево, Прищина, Косовска Митровица, Рашка и Нови пазар. С това приключва първата фаза на войната.

дясно|мини|200п|Щандарт на пехотен полк от Вермахта, трофей на Националния военноисторически музей. Втората фаза започва от декември 1944 г. и продължава до май 1945 г. През това време българската армия участва в освобождаването на Северна Югославия и навлиза в Южна Унгария и Източна Австрия. Във втората фаза България участва със 110 000 войници, обединени в Първа българска армия - III, VIII, X, XI, XII, XVI пехотна дивизия. От 22 до 28 декември 1944 г. се води Сремската операция. От 31 декември същата година военните действия се пренасят на унгарска територия. От 6 до 19 март 1945 г. по време на Дравската операция се водят ожесточени боеве между българската армия и немските войски в района на река Драва. От края на март до средата на април в главен боен театър се превръща районът на река Мур (Мурска операция). Последните сражения с германските войски се водят в Австрия, в околностите на Клагенфурт, както и в Босна от края на април до около 15 май 1945. Капитулацията на Нацистка Германия (9 май 1945 г.) заварва българските войски достигнали до района на Клагенфурт в подножието на Австрийските Алпи, където те установяват контакт с частите на Осма британска армия. Българските войски продължават да се сражават до 15 май с все още оказващите съпротива части на Вермахта и хърватските войски в Австрия, Словения и Босна до пълния им разгром и вземане в плен.

Последици[modifica | modifica wikitesto]

Въпреки показаните от Българската армия високи бойни качества на териториите на Унгария и Югославия и приноса ѝ за окончателния разгром на Нацистка Германия, страната остава в международна изолация и попада в съветската сфера на влияние. На 8 септември 1946 в присъствие на съветски войски в България се провежда референдум, след който страната е обявена за "народна република". Новият министър-председател Георги Димитров започва политика на постепенен преход към комунистически модел на управление и тоталитарна държава. Води курс на тясно сближение с комунистическа Югославия. Съвместно с нея и с гръцките комунисти продължава целенасочената политика на македонизация на населението в Македония. Димитров се ориентира към Югославия, тъй като целта му е обединение на България с тази страна. За спойващо звено трябва да послужи Македония, която трябва да се влее във федерацията като единна федеративна република, а в замяна България ще получи обратно Западните покрайнини. По това време се води гражданска война в Гърция и България прави сондажи за откъсване на контролираната от гръцките комунисти Западна Тракия, а Югославия на Егейска Македония с цел присъединяването им към бъдещата федерация. Политиката на БРП е подчертано против националните интереси на България и е подчинена на идеята за Балканска федерация, прокламирана преди това от Коминтерна, чийто бивш генерален секретар е Димитров. На Парижката мирна конференция през 1947 г. e подписан мирен договор, според който границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т. е. преди подписването на Тристранния пакт. Искането на България за Западна Тракия е отхвърлено, освен това тя се задължава да демилитаризира южната си граница. Парижкият договор предвижда репарации, които в много отношения са по-тежки от наложените от Ньойския договор в края на Първата световна война. Подписването на мирния договор лишава западните съюзници от основното им средство за политически натиск върху режима в България. Следва провеждане на нов референдум, отново в присъствие на съветски войски, на който е приета републиканска конституция, известна като Димитровска. Така през същата година са положени и правните основи на комунистическия режим, който ще управлява страната през следващите десетилетия. С това се слага край на фасадната многопартийност от първите години след Деветосептемврийския преврат и окончателно се утвърждава тоталитарната система. Скоро след това, през 1948 г. поради разрива в отношенията между Тито и Сталин, проектът за южнославянска федерация е изоставен, а България недвусмислено се оформя като сателит на СССР. Template:Портал Втора световна война

Източници[modifica | modifica wikitesto]

  1. ^ Димо Казасов, Бурни години 1918-1944, "Народен печат" София 1949 г., стр. 671
  2. ^ Българският Великден край Охридското езеро, проф д-р Божидар Димитров, в-к Стандарт, 19 Април 2004 г.
  3. ^ Димо Казасов, Бурни години 1918-1944, "Народен печат" София 1949, стр.691
  4. ^ Нинел Кьосева, Историята на една еврейска банка в България, НБУ София 2002 г., стр.3
  5. ^ Димо Казасов, Бурни години 1918-1944, "Народен печат" София 1949, стр.691
  6. ^ Miller (1975), стр. 130
  7. ^ a b c Miller (1975), стр. 127
  8. ^ Miller (1975), стр. 126-7
  9. ^ Knopp (2009), стр. 193
  10. ^ Димо Казасов, Бурни години 1918-1944, "Народен печат" София 1949, стр.692
  11. ^ Борислав Гърдев, 125 години от рождението на Богдан Филов, su liternet.bg, Електронно списание LiterNet, 2008. URL consultato l'11 юли 2009.
  12. ^ Пламен Цветков, Какво се случва на България през септември 1944 г., su geocities.com, декомунизация. URL consultato l'11 юли 2009.
  • Marshall Lee Miller, Bulgaria during the Second World War, Stanford University Press, 1975, ISBN 978-0-8047-0870-8.